Днешното включване е по специален повод. На 28-ми октомври Исторически музей – Белоградчик ще празнува своя 50-ти рожден ден. С фотоизложба, тържествени речи и поздравления и задължителното музейно парти. Ако по това време сте в Белоградчик – заповядайте в 12 часа на обяд в салона на читалище „Развитие“.  

До нови срещи!

 Срещата ще се проведе на 23 юли /четвъртък/ 2009г. от 18.00 часа в сградата на „Младежки дом”, гр. Белоградчик

Изложбата ще бъде достъпна за посещение в периода 22 април - 6 май 2009г.

Първите следи от заселвания в подножието на червеникавия скален масив са разкрити в м. Селище. В непосредствена близост до р. Брезова личат основите на римска баня с характерните съоръжения. Богати са и монетните находки. Най-ранните са от времето на Веспасиан (69–79 г. сл.н.е.), а най-късните са от Валериан (251–253 г. сл.н.е.). Това дава основание възникването на селището да бъде отнесено най-късно към края на ІІІ в.

Късната античност е засвидетелствана с материали от Белоградчишка крепост(„Първа плоча”), калето „Узбег”, м. „Магаза” и Маркашнишкото кале.

През ранното Средновековие се забелязва тенденция на изселване от Брестово и установяване на неговите жители в близост до скалите и крепостното укритие. Тук те намират по-сигурен подслон и закрила и поставят основите на днешния град. Останките от глинени пещи (ХІІ – ХІV в.), водопровод, строителни материали и особено монетната находка, включваща 13 сребърни монети на Иван-Александър и сина му Михаил, говорят за засилена стопанска дейност.

През 60-те и 70-те години на ХІV в., когато в Северозападна България се обособява Видинското царство на Иван Срацимир, Белоградчик израства като важен военно-административен и занаятчийски център, с главно укрепление и приградие.

Падането на Видинското царство през 1396 г. под Османска власт се отразява неблагоприятно върху естественото развитие на Белоградчик. Въпреки това той запазва значението си на административен цантър на нахия.

В първите десетилетия османското управление в града и района не е заселен нито един мюсюлманин, освен тези в гарнизона. Независимо от асимилаторската политика на Портата, засилена след 1687 г., християнският елемент дори през ХІХ в. В този край е доминиращ и определящ. По-сериозно влияние завладяването оказва върху икономическото и социално положение на българите, чиито доходив по-голямата си част са по-ниски от тези на мюсюлманите. Това се отразява и върху градоустройството. Обособяват се три махали, като в две, намиращи се в непосредствена близост до крепостта, се заселват правоверни, а в махалата „Виноградище” – християни. Всички административни сгради, занаятчийски работилници, дюкяни и сергии се намират в първите две махали. В християнската махала се издигала църквата „Св. Георги” (1821) и е било изградено килийно училище.

Борбите на населението в Северозападна България срещу османската власт заемат особено място в национално-освободителните борби на българския народ. Исторически създалите се условия определят Белоградчик като един от центровете на избухналите бунтове и въстания в този край.

Участието на населението от Белоградчишко в борбите срещу османския завоевател до средата на ХІХ в. довежда до натрупването на богат революционен опит. То все по-категорично и определено изразява недоволството си срещу поробителя и по-смело защитава правото си на свобода. С това се обяснява неговата зрелост и масовото му участие в най-голямото въстание до средата на ХІХ в., което избухва през май – юни 1850 г.

През 60-те и 70-те години на ХІХ в. в този край продължава да е неспокойно. През 1856 г. избухва ново въстание, познато като Димитракиева буна. Революционния дух е поддържан и от непрекъснато преминаващите от вътрешността към Сърбия и обратно хайдушки чети, водени от прославените войводи Панайот Хитов, Дядо Ильо, Коста войвода и т.н.

Участието на Белоградчик и района в Априлското въстание е отразено от революционния печат. Христо Ботев в статията си „Захваща се вече драмата на Балканския полуостров”, отпечатана на 5 май 1876 г. във вестник „Нова България”, пише: „…Други така също верни известия ни дадоха да разберем, че и нашите шопи в Пирот и Белоградчик са вдигнали топора си против своите петвековни кръвопийци …”.

Активизират се и действията на хайдушките чети в навечерието и по време на Руско-Турската Освободителна война. Известни са проявите им край старопланинските проходи, селата Средогрив, Боровица, Протопопинци, Долни Лом, Чупрене и Търговище.

В редиците на Българското опълчение се включват 20 души от Белоградчик и района. След края на Руско-Турската война навсякъде освободителите срещат подкрепата на местното население и преклонението му към подвига на руския войник.

   От най-високата част на Крепостта се разкрива неповторима панорама. На юг погледът гали нагънатото било на Стара планина от връх Ком до Връшка чука, на запад е привлечен от островърхите медни планини и Карпатите, а в ниското  намира покой във фантастиката на Белоградчишките скали.

    Белоградчишката крепост заема стратегическо  място между Старопланинските  проходи – “Свети Никола” и “Кадъбоаз”. Възниква  през І-ІІІ век след Христа  като малка крепост-укритие. Строителят умело е използувал непристъпността на  елипсовидната скална тераса “Първа плоча” и организирал съоръжение, изпълняващо  отбранителни, наблюдателни, охранителни  и съобщителни функции. При археологически проучвания са открити основи на зидове, фрагменти керамика, железни върхове на копия и стрели, монети от римските императори – Веспасиан, Трая, Септимий Север, Гордиан ІІІ, Деций Траян. Личат още легла на греди с четвъртито сечение на леки постройки и улеи, отвеждащи атмосферните води във водохранилище от 85 куб.м.

   Животът на Крепостта  продължава и през късната античност. Стратегическото и значение е оценено и от видинския владетел Иван Срацимир/1356-1396/. По негово време тя е доукрепена и разширена. Изградени са две преградни стени /от югоизток и от северозапад/ и помощни съоръжения. Висящите дървени мостове и каменните стълбища предоставяли по-големи възможности за бързо маневриране. За първи път името на Крепостта е споменато от унгарски аналист, описващ похода на Людовиг І ви Анжуйски. Хрониката сочи, че три месеца след завладяването на Бдин/Видин/ на втори юни 1365 година, били превзети и останалите крепости в района, включително крепостта Фехервар /Белоградчик/. Настаненият в нея гарнизон е прогонен през 1369 година от въстаналите българи.

   В 1396 година Белоградчишката крепост е превзета от османците и е частично разрушена. През 1454-1455 год. в нея  е настанена охрана от 8 души, а сто години по-късно гарнизонът вече се състои от 27 войника и един диздар /началник /. До началото на 19 век новите господари извършват само незначителни поправки и подобрения върху укреплението. Цялостно преустройство и разширение  започва през 1805 година от френски инженери и е завършено през 1837 година от италиански фортификатори. Новоиздигнатите крепостни стени достигат височина 12 метра, 2,5 метра ширина в основата и са от добре обработени бели каменни блокове, споени с хоросан. Бойни пътеки осигуряват бързина и мобилност на защитниците. Оформени са три крепостни двора с три портала, здраво укрепени  с масивни, обковани с железни ленти врати. Отбранителната способност на Крепостта е подсилена от три оръдейни амбразури и три оръдейни площадки. В непосредствена близост до тях са разположени подземия за съхраняване на  храни и боеприпаси. Охраната на Крепостта е настанена в три караулни помещения, съоръжени с огнища и каменни миндерлъци. Крепостната улица, постлана с калдаръм и пресичаща изцяло първия двор има и стопанско значение. В близост до нея имало леки постройки за живеене, занаятчийски работилници, навеси за оръдията. Свободното пространство на втория двор е заето от хамбар “подобен на индийска колиба”, мелница за брашно и сол, конюшна. Нуждите за вода се задоволявали от кладенец, разположен в южната част  на средния двор  и две щерни изсечени в скалата, които събирали атмосферни води. Значение  за защитата на Крепостта  има и външния отбранителен пояс, включващ ограда от здраво вкопани в земята колове и кошове  пълни с камъни и пръст.

        За подсилване западния сектор на фортификационното съоръжение през 1862г. е издигнато т. нар. „Сюлейманово укрепление”.

        Историята на Белоградчишката крепост е свързана  с подвига на известния  хайдут Велко, овладял я за кратко в 1809г., с героизма и жаждата за свобода на въстаналите българи от 1850 година, с действията на четата на Панайот Хитов през 1876г.

        По време на Руско-Турската война /1877-1878г./ е обсадена от руски и румънски  войски. На 25 февруари 1878г. по силата на сключено примирие е предадена на съюзническите сили. Съдбата и определя важна роля и по време Сръбско-Българската война -1885г., когато под стените и са разбити сръбски сили, проникнали през  Старопланинските проходи.

       Белоградчишката крепост следва онаследени и придобити строителни традиции. Тя впечатляна не само със своята монументалност , но и с чувството за пропорция и естетическите виждания на строителя. Крепостните стени плавно следват очертанията на терена. Тяхната монотонност е разчупена  от корнизи, входове, оръдейни амбразури, осмоъгълни оръдейни площадки. Порталите са със силно издадени пиластри, завършващи с пирамидални кулички и украсени с каменна пластика. Релефната украса включва декоративни ниши, соларни знаци, палмети, мраморни плочи с текстове от Корана, стилизирани образи  на животни и растения. Бял и червен камък е използван в арките над входовете. Двете лъвски глави-апотропеи, подсилват мощта на главния портал.

       Реставрирана и ефектно осветена през нощта Белоградчишката крепост  заслужава да бъде видяна.

Това архитектурно бижу на Белоградчик е скътало в себе си битът и народната култура, стремежът към красота и жажда на българина за свобода през епохата на българското Възраждане.

Експозицията ни запознава със социално–икономическото развитие на Белоградчик и района през 18-19век. Изложените експонати /дървеното рало, шиниците, диканите, валяците за вършитба/, както и двете графики на австро-унгарския пътешественик Феликс Каниц ни дават представа за начина, по който е била обработвана земята и прибирано зърното. Отделено е внимание на животновъдсттвото като основен поминък за района, както и на отглеждането на лозя, памук и други култури.

 Акцентира се и на подема в развитието на занаятите: железарство, абаджийство, кондурджийство, грънчарство, терзийство, мутафчийство. Старите ковачи изработвали не само най-обикновени оръдия на труда /косери, сърпове, брадви/, но и такива с ефектна декорации – кончета, свещници, кантари. От грънчарските изделия със своята интересна форма и художествена украса впечатляват различните стомни, ръкатки, плоски, павурчета, паници, гърнета и други. Майсторите медникари ни предлагат разнообразни по форма и функции съдове – менчета, котли, ибрици, тепсии, сахани и др. Някои от тях се отличават с прецизната си изработка и специфична украса.

Най-сакралното място в Пановата къща – огнището – с неговите железни и глинени атрибути/саджак, верига, подница ожег, попче/ ни въздейства с притегателната сила на огъня и свещеността на българската трапеза.

В Белоградчик през 18-19 век са работели изкусни майстори златари. Те изработвали, както сребърни и позлатени култови предмети/кръстове, украси на икони, обкови на евангелия/, така и различни битови предмети и накити. Тъсенето на полихромия, умението им да комбинират разнородни матиали, използването на различни техники /коване, леене, филигран…/ говори за техните вкусове и естетически виждания. Красотата и сиянието на експонираните в зала „Златарство” женски накити от втората пол. на 18 век /елементи за невестински венец, обеци, гривни-кубелии, пафти, прочелници/ ни даряват с много блясък, очарование и звън. Прикачените на стената фрагменти от дърворезбования таван на джамията „Хаджи Хюсеин” ни пренасят в годината 1751 и ни припомнят за трагичната любов на нейния строител майстор Стойне.

Вниманието привлича и иконната сбирка на музея. Иконите „Богородица Одигитрия”, „Св. Георги”, Триптих „Богородица с Младенеца” са плод на творческия гений на майстори от Трявна и Дебърско.

В Пановата къща все още отекват и ударите на бърдото, което реди онази приказка от шарки, багри и дъхавост наречена българска черга и български национален костюм.

Експозицията предлага и богат веществен и документален материал, отразяващ борбите на нашия народ срещу османското господство през първата половина на 18век. Шест Белоградчишки села се вдигат през 1806-та година. Мирише на барут и през 1821, 1833г., по време на Манчовата буна 1836г. и Пуйовата размирица 1849г. Тревога всяват и четите на хайдут Велко, на Стоян Войвода на Вълчан Войвода и хайдутина Балчо.

Пановата къща пази и спомена за епопеята, наречена „1850-то лето”. Безценни реликви /тояга на въстанник, сабята на Петко Ковача/ от това славно и героично, напоено с дъх на свобода време, масив от документи и графики изясняват характера, значението и отзвука в тогавашния европейски свят на Въстанието от 1850г. в Северозападна България с център Белоградчик.  

Редуват се и важни моменти от събитията в Белоградчик по време на Руско-турската освободителна война – обсадата на Белоградчик от началото на януари 1878г., артирелийският обстрел на Белоградчишката крепост на 13 и 14 януари, преговорите между воюващите страни и тържественото посрещане на руските и румънски войски на 25 февруари 1878г.

 Експозиционният разказ завършва с фотоси и документи, отразяващи боевете при Белоградчик по време на Сръбско-българската война 1885г. 

Лапидариумът в двора на Пановата къща ни връща в епохата на Древния Рим и неговият духовен свят.

Това е обществено полезното лично онлайн пространство на „Исторически музей – Белоградчик“. Място за новини, културни събития и всякакви други неща, които смятаме, че биха се сторили интересни на света около нас.

Ако имате въпроси – питайте! Ако искате да оставите коментар - заповядайте! Бихме се радвали да споделите мнението си, независимо дали е положително или не, за някой от нашите обекти /или за всичките в комплект/, за Белоградчик или за музеите като цяло.

Приятно четене!